Обилното торфиране в малцованията на Порт Елън дава дима, дългата ферментация спомага за увеличаване на мекотата и чиста, кисела плодовост, докато използването на пречиствателна тръба в линейното рамо на спиртния дестилатор добавя маслено, текстурно качество към финала продукт, но също така помага за усъвършенстване на духа. Нова, модерна и много Glenmorangie политика за дървесина също помага да се придаде повече закръгленост на крайния зрял продукт. До края на 19-ти век Ardbeg се превръща в ценен обект на южното крайбрежие на Islay.
Основан през 1815 г. от семейство Макдугъл, мястото се превръща в малка общност с жилища, зала, оранжерии, боулинг и училище за 100 ученици. Причината за успеха му е свързана с нарастващата популярност на смесите и необходимостта повечето от тях да имат малко дим.
Когато комбинацията от война и икономическа депресия ударя пазара на смесени продукти през 20-те години на миналия век обаче, той – както повечето дестилерии – намира, че нещата вървят трудно. Семейство Хей, което е взело лиценза през 1853 г., го насочва обратно към рентабилност, преди участието му да приключи през 1920 г., като семейство Лоусън поема управлението, преди DCL и канадската Хирам Уокър да придобият значителни миноритарни дялове през 1959 г.
Повишаването на търсенето на торфено уиски доведе до увеличаване на производството през 60-те и 70-те години на миналия век, като търсенето налага дестилерията да донесе торфен малц от Порт Елън от 1974 г. За феновете краят на самодостатъчността на Ardbeg беше краят на една ера – и стил. Седем години по-късно пещта на Ардбег е окончателно угасена.
Хирам Уокър поема пълния контрол на Adbeg през 1979 г., изкупувайки 50% дял на DCL за £300 000, както и дяловете на всички останали едновременно. По това време блендовете отново са на пързалка и за да се компенсира спадът в търсенето на опушен малц, започва да се произвежда необработена марка (Kildalton).
През 1981 г. дестилерията е затворена, но се рестартира отново през 1989 г., макар и с прекъсвания, по това време се присъединява към Laphroaig в конюшнята на Allied Distillers.
През 1996 г. тя отново замлъква, но е спасена година по-късно от Glenmorangie, която плаща £7 милиона за дестилерията и запасите – или каквото има от нея. По това време Ардбег си е изградил репутацията на един от култовите единични малцове. Следователно задачата на Glenmorangie е както да задоволи очакванията, така и да използва останалите запаси и да започне да пресъздава марката. В един вдъхновен ход те също така инвестират в център за посетители и кафене (от години почти единственото място за хранене в южната част на Айлей).